За приятелството

Не съм си избирала приятели, не съм и мечтала за тях. Човек не копнее така за приятел както за любовта на живота си, или пък мечтаната кариера. Децата не мечтаят да имат  приятели, когато пораснат. Защото си мислят, че това е лесна работа или пък че приятелите не са като мама и тате – тях винаги можеш да ги избираш или смениш. И можеш. Но е не по-малко трудна задача от намирането на принца. Хлапетата не го знаят и не си пожелават истински и верен приятел. Трябваше да мина преклонните 30 за да ми се случи, приятел да ме разплаче с жестовете си. Явно е трябвало и  да помъдрея малко и да ме шибне някой проблем по главата за да видя всъщност какво е да имаш приятел. Не! Да имаш Приятел.

Повърхностни сме. Така ми се струва. Част от хората дори не биха водили сериозен разговор за „Що е то приятелство и има ли почва у нас?”. Част от нас не знаят какво е. За това ги е страх да ровят надълбоко и да откриват колко грешки, колко пропуски, колко липси имат всъщност. Човек вижда само това, което познава.

Като счупена ваза е, а едното парченце е изчезнало безвъзвратно. Лепиш перфектно всички останали, но дупката остава да зее. Животът всъщност е точно това, когато от него липсва някое от нещата, които ни правят завършени хора. Ако ти липсва приятел, родител, работа, любим, детенце, или друго, което пропускам  - дупката зейва. Какво да кажат хората с много дупки . . . Цял живот се борим да ни е пълно, а с годините започваме да се примиряваме с някои липси и приемаме нашата надупчена ваза като по-индивидуалистична с тази визия. Кого лъжем или всъщност не лъжем, а започваме да подкрепяме тезата „Пълно щастие няма”.

Е след като днес приятелката ми ПАК  ме разплака от умиление,  съм готова на още няколко опита да намеря всички парченца. Има хора, които те карат да вярваш, че си струва.

Благодаря ти, слънчице мое!!!