Без заглавие

           Понякога имам чувството, че ще се пръсна. Понякога ми се струва, че нещо не се случва по правилния начин. Липсва парченце от пъзела, може би.... Омръзнало ми е да говоря за работа, за новините, за Сочи или актуалните решения на някой друг. Писна ми да е прозаично и повърхностно. Така ми се иска някой да ме попита: "Добре ли си?", някой да попита: "За какво мечтаеш?" или "Какво се случва в душата ти напоследък?".  Имам чувството, че ако веднъж започна този разговор ще стане лавина, ще помета минутки, часове, дни. Толкова задръстена от чувства и емоции се чувствам, които няма на кой да кажа. Защо така тъпо живеем. Вярно е, че повечето ми емоции не са приятни. Живея с много притеснения и страхове  - сигурно затова никой не иска да ги чуе. Но понякога, макар и рядко, искам да разкажа и колко много обичам, колко щастлива ме правят някои неща и колко благодарна съм всъщност. Обаче пак не. Приятелите ми, разбира се, са за това, но когато знам, че те имат проблем предпочитам аз да ги изслушам, да помогна. Да успокоя когото мога, за да съм сигурна, че не се чувства като мен. И хората бързо забравят за другите, когато им дадеш възможност /искрена/ да говорят за себе си.

         Дори и сега стоя пред монитора и не знам откъде да започна. Оплаквам ли се, хваля ли се, искам помощ ли.... Дали не се чувствам сама сред толкова много хора!? Не, не се оплаквам. Иска ми се само някой да прояви интерес и към душата ми. Да намери време да го направи. Дано.....

Ретроспекция на мечтите

       Бях седнала на удобно място вкъщи, пушех цигара с цялото възможно удоволствие на това усещане, държах чаша хубаво вино и прескачах от песен на песен от един любим диск. Блуждаех на някъде, но стигнах до една определена – текста, разбира се, е  любовен и леко тъжен. Заслушах се във всяка дума и тон и докато съпреживявах драмата на изпълнителката се загубих . . . Замислих се, не знам защо, за пропуснатите моменти. За това за какво си мечтал като малък, как всъщност се е стекъл живота ти и какво се случва сега. Отнесох се в спомени, в случайно запомнени картини, миризми и усещания, които иначе отдавна съм затворила в някоя забравена глава от съществуването си. Не съм сигурна дали от песента или просто от спокойствието в този момент, но в главата ми, без полюсни настроения, преминаха всичките идеи, въжделение и очаквания от преди. От мечтите на детето до осъзнатите желания на възрастен индивид. Това не беше равносметка /и слава Богу, иначе щеше да е тъжна/, това по-скоро бе само ретроспекция на мечтите. Оставям  на страна колко от тях са станали реалност, но излизайки от този транс осъзнах, че може би наистина процеса порастване е обратнопропорционален на възможността и желанието да мечтаеш. Колкото по-назад във времето се връщам, толкова надеждата за бъдещи случки, постижения и емоции е по-голяма, по-сетивна и непримирима. Колкото повече се доближавам до сегашните си години, виждам, че нещата доста се приземяват. Ставаш прозаичен и прагматичен и се лишаваш от удоволствието на очакването. Нима точно периода докато постигнеш нещо не е по-хубав от акта на получаването му . . . Но за да стигнеш до нещо – трябва да го поискаш. А колко малко неща искам сега, в сравнение с преди. А нали човек е голям колкото са големи мечтите му!? Започваме живота си като големи хора явно, а го приключваме като все по-малки. Странно, нали!?

В душата ми

         Колкото по-интересно и вълнуващо живееш живота си, толкова е по-вероятно някой да те запомни. Така си мисля. За да е интригуващо ежедневието обаче трябва ди си егоист. Трябва да се забавляваш и да си независим. Да не правиш толкова компромиси и да гледаш твоето удоволствие. Трябва да можеш да дишаш с пълни гърди, да се усмихваш и да си спокоен.  За да си осигуриш приключения и комфорт или пък пари, слава, удовлетвореност, винаги трябва да гледаш предимно себе си. А аз не мога. Не откривам начин да правя каквото си искам и да не пренебрегна или неглижирам близък човек. Не мога да се забавлявам и да не мисля, че може би точно сега детенцето ми има нужда от нещо. Не мога да се отпусна без притеснението, че любимият ми човек вероятно точно сега се чувства самотен. Или пък да си почивам и нещо да не ме муши в ребрата, че ако помогна на мама и тате с нещо, така те ще имат повече време да си починат. Сигурно съм паталогичен случай. Защо вече не мога да съм си аз и да съм си достатъчна, а пък другите - все ще се оправят някак си. Поне за миг да съм безгрижна - защо не мога? Една приятелка ми каза, че на нова година си е пожелала  годината просто да бъде повече за нея си и нейните неща. Тя визираше абстрахиране от работа, но ми хареса идеята. Знам, че няма да ми се случи, но мечтая тайничко понякога. Сигурно прекалено силно обичам. Дори съм овърпротектив, обаче това ме изпива. Дефинирам проблема си и въпреки това съм безсилна да го реша. Колко ли ще издържа с желанието всичко да свърша аз? Уморително е. Още повече, когато човека до теб не само не ти помага, но и пак не е доволен. Това вече е убийствено. Никога нищо не е достатъчно, а и усилията ти са даденост. И е тъжно. Във Всичките грижи се чувствам самотна. И сега когато написах това се замислям, че всъщност вината си е само моя.

Защо да помня

            Няма нищо по-тъжно от спомените. Колкото по-хубави са те, толкова е по-тъжно. Не искам нищо да си спомням! Не желая да знам, че съм имала прекрасни мигове, изживяни с толкова любов, смях и усещане за пълнота. Нямам нужда от нещо, което е безвъзвратно отминало и загубено. Може ли да го изживея пак? Мога ли пак да имам същото? Мога ли пак да съм толкова безгрижно усмихната, да мисля само за настоящия момент, да се радвам на слънцето и просто да знам, че всичко е наред? Не!!! Тогава да се махат! Всички тези уникални спомени за безоблачно прекарани дни с човек когото обичам ... Никога няма да е същото. Нито човека, нито аз ще бъдем някога там и така. Никой от нас не е същият
. Защо в този живот винаги едно е за сметка на друго!? Защо не мога да изпитвам щастие на 100%, а когато можех не спирах за да обърна внимание на тази възможност.
Не искам да си спомням! Нищо не искам да знам! Ако някога не си до мен, нека не знам, че те е имало. Нека не боли толкова от мисълта да те загубя! Ако не помня, че с теб ми е било най-хубаво, няма как да ми е толкова убийствено тъжно, нали!? Нека не помня! Искам ако теб те няма, да няма и спомени. Само за това се моля. Иначе няма да го понеса. Няма да съм аз без теб! Обичам те безкрайно!!! Обичам те, мамо!!! Само стой до мен!!! Моля те!!