Колкото по-интересно и вълнуващо живееш живота си, толкова е по-вероятно някой да те запомни. Така си мисля. За да е интригуващо ежедневието обаче трябва ди си егоист. Трябва да се забавляваш и да си независим. Да не правиш толкова компромиси и да гледаш твоето удоволствие. Трябва да можеш да дишаш с пълни гърди, да се усмихваш и да си спокоен. За да си осигуриш приключения и комфорт или пък пари, слава, удовлетвореност, винаги трябва да гледаш предимно себе си. А аз не мога. Не откривам начин да правя каквото си искам и да не пренебрегна или неглижирам близък човек. Не мога да се забавлявам и да не мисля, че може би точно сега детенцето ми има нужда от нещо. Не мога да се отпусна без притеснението, че любимият ми човек вероятно точно сега се чувства самотен. Или пък да си почивам и нещо да не ме муши в ребрата, че ако помогна на мама и тате с нещо, така те ще имат повече време да си починат. Сигурно съм паталогичен случай. Защо вече не мога да съм си аз и да съм си достатъчна, а пък другите - все ще се оправят някак си. Поне за миг да съм безгрижна - защо не мога? Една приятелка ми каза, че на нова година си е пожелала годината просто да бъде повече за нея си и нейните неща. Тя визираше абстрахиране от работа, но ми хареса идеята. Знам, че няма да ми се случи, но мечтая тайничко понякога. Сигурно прекалено силно обичам. Дори съм овърпротектив, обаче това ме изпива. Дефинирам проблема си и въпреки това съм безсилна да го реша. Колко ли ще издържа с желанието всичко да свърша аз? Уморително е. Още повече, когато човека до теб не само не ти помага, но и пак не е доволен. Това вече е убийствено. Никога нищо не е достатъчно, а и усилията ти са даденост. И е тъжно. Във Всичките грижи се чувствам самотна. И сега когато написах това се замислям, че всъщност вината си е само моя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар