Без заглавие

           Понякога имам чувството, че ще се пръсна. Понякога ми се струва, че нещо не се случва по правилния начин. Липсва парченце от пъзела, може би.... Омръзнало ми е да говоря за работа, за новините, за Сочи или актуалните решения на някой друг. Писна ми да е прозаично и повърхностно. Така ми се иска някой да ме попита: "Добре ли си?", някой да попита: "За какво мечтаеш?" или "Какво се случва в душата ти напоследък?".  Имам чувството, че ако веднъж започна този разговор ще стане лавина, ще помета минутки, часове, дни. Толкова задръстена от чувства и емоции се чувствам, които няма на кой да кажа. Защо така тъпо живеем. Вярно е, че повечето ми емоции не са приятни. Живея с много притеснения и страхове  - сигурно затова никой не иска да ги чуе. Но понякога, макар и рядко, искам да разкажа и колко много обичам, колко щастлива ме правят някои неща и колко благодарна съм всъщност. Обаче пак не. Приятелите ми, разбира се, са за това, но когато знам, че те имат проблем предпочитам аз да ги изслушам, да помогна. Да успокоя когото мога, за да съм сигурна, че не се чувства като мен. И хората бързо забравят за другите, когато им дадеш възможност /искрена/ да говорят за себе си.

         Дори и сега стоя пред монитора и не знам откъде да започна. Оплаквам ли се, хваля ли се, искам помощ ли.... Дали не се чувствам сама сред толкова много хора!? Не, не се оплаквам. Иска ми се само някой да прояви интерес и към душата ми. Да намери време да го направи. Дано.....