Тъжната действителност

  Това изречение е като дамгосано в мозъка ми. Изгаря ме всеки път, когато прекрача праг на болница. За жалост напоследък все прекрачвам т.нар. Онкология. Сигурно не ви се чете за това, но аз имам нужда да го напиша. Картината е страшна. Първо защото почти всички хора, които срещаш там, знаеш, че са обречени и второ защото виждаш  болката. Тези хиляди очи, които търсят надеждата за лечение или да спре да боли. Стоя в коридора и наблюдавам /обикновено чакайки нещо/. Разговорите са уж небрежни, хората уж  нормално приемат всичко. Близките на болните, понякога изглеждат по-измъчени и отчаяни. Там просто времето спира. Влизаш в черна дупка, от която излизат малцина. Ако евентуално пациентите се измъкнат, явно в повечето случаи е временно. Рано или късно се случва да се върнат там. Само спомена за входа, процедурите, болката и отношението /на някои лекари/ се превръща в почти непреодолима преграда, всичко това да се преживее отново. Има късметлии, които или не се връщат никога или всеки път успяват да отдалечат края. Има и такива обаче, които и първия път не успяват да прескочат трапа. И сега идва най-тъжния момент. Знаете ли, че част от хората не успяват защото НЯМАТ ПАРИ. Друга част – защото НЯМАТ ВРЪЗКИ. Къса ми се сърцето. Когато бях с майка ми постоянно там, преди 5 години имаше жена, която не успя да събере 60лв. за лекарства, почти животоспасяващи в нейния случай. Спомням си и как другите пациентки гледаха майка ми, която беше включена на терапия, която както се оказа е недостъпна за ОБИКНОВЕНИТЕ хора. Кой, как и защо решава кой е обикновен и кой  - не? Жестока работа! Не искам да изпадам във философски размисли за това, кое натежава - личните ти качества или възможностите ти, за да се водиш НЕОБИКНОВЕН. Прекалено тъжно е, когато някой друг ОБИКНОВЕН решава твоята необикновеност. Следващият ми пример е от Александровска, където един НЕОБИКНОВЕН професор не пожела дори да погледне /на елементарна визитация/ единствената жена, която не му беше дала около 1000лв. Другите си бяха платили и се „радваха” на вниманието му. Тя почина. За лекарските грешки и то при млади хора, просто наистина не ми се говори. За тях се изписа достатъчно. Ако не бъркам Ъруин Шоу беше казал, че всеки един от нас трябва да преживее инфаркт в живота си. Така вероятно всички ще ценим ОБИКНОВЕНИТЕ неща повече.       Имаме и блестящи лекари. Те са такива по призвание. Имаме и изцяло комерсиални животни, с порода Безчувствен. Хиляди тъжни примери мога да дам, но естествено това нищо не променя. Искам само да пожелая на хората в положението на гореспоменатите – сили, късмет, истински лекари и Бог да ви пази!